Три класически случая: Романите на Димитър Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев

В периода на възхода на най-ограничителните принципи на социалистическия реализъм в българската литература настъпва едно "чудо" – епическият роман преживява своя разцвет. В този контекст се открояват три от шедьоврите на българския роман: „Тютюн“ (1951), „Железният светилник“ (1952) и „Иван Кондарев“, който, макар да е завършен през годините на т.нар. "размразяване", всъщност започва и се пише още през 50-те години (част I - 1959, част II - 1964).

Фактът, че в средата на 20-ти век българският роман, преди това с ограничени успехи, излиза напред като водещ жанр и че в него се появяват произведения, които не само не следват наложените "естетически" норми, а даже ги оспорват, представлява истинско чудо. Това демонстрира как литературата и изкуството могат да процъфтяват не само благодарение на условията около тях, но понякога дори въпреки тези обстоятелства; те имат свои собствени динамики за развитие и действително функционират като независима сфера за духовна свобода и обществена алтернатива.