Иво Андрич и неговата Босна

В нашата културна представа те са неразривно свързани: Той и Тя, човекът Андрич и Босна. И днес остават неделими, когато Тя се е превърнала в постоянно кървяща рана на континента, който безуспешно търси мир. А Той остава признат писател и мъдреца, чиято стойност все още не е оценена.

Той бе предусетил всичко това. Защо не го послушаха? Неговите предупреждения останаха нечувствени за мнозина - защо никой не чу гласа му, идващ от миналото? Участвал е във всичките събития чрез историческата памет на своите предци и съдбата на героите си; как така преминаха покрай тези важни истини?

Той виждаше миналото и бъдещето – защо не разбраха неговото послание? Съвременността рядко обръща внимание на творец като Европа сега прави спрямо Иво Андрич по случай стогодишнината му. Приживе той получи всички отличия, които един автор може да мечтае. Днес, в деня на стотния му рожден ден, би могъл да получи една необичайна награда – „Касандра на XX век". Когато споменаваше за края си като „земя на омразата", знаеше какво говори и към кого отправя думите си.

Не беше нито Оруел, нито Солженицин; но странно как името му резонира с тях в моето съзнание. Това сравнение може да шокира или разгневи някои хора, но то показва колко непредсказуемо злото променя формите си в света около нас. Чрез историята на своята Босна той желаеше да предупреди обществото... Но призивът му остана незабелязан.

Андрич представляваше екзотично откритие за Европа през средата на века; малцина предполагали как ще се трансформира в нейното мрачное прозрение до края ѝ. Приемаха го само като майстор-разказвач без осъзнатост за факта, че източните разказвачи могат да бъдат пророци.

Цялостното творчество несъмнено балансира между визии и реалности – между съня и действителността; между красота и ужас; между надежда и безизходица. Но пропуснали бяха разберат значението зад този баланс - пророческото послание адресирано към тях.

Широкият интерес към работата на Андрич от страна на Европа през последните тридесет години контрастира с дистанцията помежду им относно истинските значения от неговото творчество – това е печален пример за отчуждението от човека и неговата съдба в нашия век художественото слово.
Боян Ничев