Франи и Зуи

Въпреки яркото слънце, неделната сутрин бе достатъчно хладна, за да е необходимо носенето на палта - не можеше да се разчита само на сако, както през цялата седмица и както всички се надяваха времето да остане по време на важния уикенд с мача срещу Йейл. От двадесетина младежи, които очакваха момичетата си на гарата с влака в 10:52, навън на студения перон чакаха едва шест-седем души. Останалите без шапки бяха се събрали в отоплената чакалня и разговаряха помежду си с такъв авторитетен тон, сякаш всеки от тях решаваше един особено спорен въпрос, който светът извън университета бе обърквал години наред.

Лейн Коутъл, облечен в шлифер "Бърбъри" с явно вълнена подплата, беше сред тези шест-седем младежи навън. Или по-точно казано – той беше част от тях, но същевременно и дистанциран. Вече около десет минути той стоеше отделно далеч от другите така че да избегне разговори и се опираше на сергията със свободни четива от "Християнска наука", като държеше ръцете си дълбоко в джобовете на палтото си без ръкавици. Беше увит с червеникавокафяв кашмирен шал, който почти не го предпазваше от студа след като излезе извън яката му. Изведнъж Лейн разсеяно извади дясната си ръка от джоба и понечи да оправи шала; но размисли и вместо това бръкна под шлифера. Той извади писмо от вътрешния джоб на сакото си и веднага започна да го чете с полуотворена уста.

Писмото беше написано - печатано машинно - върху бледосиня хартия. Изглеждаше сплескано и остаряло, сякаш вече многократно е било изваждано от плика за препрочитане.