Правило 42

Не, не и отново не. Никой не те разбира,
освен мъртвите поети, само те
влизат в очите ти като безкрайни морета
и звънят с далечните си брегове,
където спи пясъкът, мечтан от теб,
а крабовете го дупчат
с несигурността на настоящето;
дълги перести листа капят
и вятърът създава водни статуи.
Тук никой не те разбира –
замерват те с изгнили междуметия,
катинарите щракат и ключът се върти
вместо маргарита между зъбите.
И подивяваш зад решетките на недоверието,
спиш върху Луната,
измисляш имена за птиците,
рисуваш безграничното върху пепелта
и се надяваш да възкръснеш – ти,
баща на феникса и майка на детето.
Може би тези хора не те разбират –
те са потопени в жаждата си
и изворът за тях е просто воден поток,
а не царство от светлина
с армада сенки
и мокри следи по гладките камъни на Шива и Лакшми.
Възможно е да не седиш в поза лотос, а просто да чакаш някой да повярва в теб или зайче, за да няма плач –
ти, баща на вечния скептицизъм
и майка на дъжда.
Какъв порой! Какви светкавици!
Пиршество за сетивата.
Ако остане някой сух сред тази тълпа
от небеса и пръст - той ще бъде висока тайна с лице, толкова дълбоко благородно, че започваш да разбираш – ти, родител на новоразбиращите въпроси.