България... една човешка длан

Есен
Сбогом, казах.
Щом така си решила
Добре…

Мила,
Като прелетни чайки
Ние с тебе се срещахме тука
Случайно.
И звезди,
Колко много звезди
Ни обсипваха вечер…
Но светът е изменчив,
Виж - по пясъка двете следи
Се изгубиха,
Няма ги вече.

И последните думи заглъхват далече,
Неизказани,
Както преди.
Есента,
Есента,
Тя оттука премина,
Хвърли донс от жълти листа.
Аз съм хванат.
Осъден.

Аз знам -
Ще загина
Върху кладата на любовта.

Духа вятър
И храсти в краката ми влачи.
Хоризонтът е снел капишона си
Като палач.
Някой плаче.
Защо плаче?
Няма смисъл да плачем.
Аз се сливам с вечерния здрач.

Аз горя.
Аз изчезвам сред дим,
Както чезне
Еретикът, осъден на смърт,
Както лодката чезне
В разлюлените бездни,
Както в тъмното чезне брегът.
Сбогом, казах.
Щом така си решила -
Добре…
Сбогом, сбогом!
И морето реве с пълна сила,
Това Черно море.