България... една човешка длан

**Есен**

"Сбогом", произнесох.
Ако това е твоето решение,
приемам го…

Скъпа,
както прелетните чайки,
така случайно се срещахме тук.
И звездите…
О, колко много звезди ни обграждаха вечер!
Но светът е непостоянен;
види как двете следи по пясъка изчезнаха —
вече ги няма.

Последните думи отекват в далечината,
неизречени, както преди.
Есента —
есента минава покрай нас
и хвърля жълтите си листа.
Аз съм хванат.
Осъден.

Знам –
ще загина на кладата на любовта.

Вятърът духа и влачи храсти около краката ми.
Хоризонтът свали капишона си като палач.
Някой плаче… Защо?
Няма смисъл да проливаме сълзи.
Просто се сливам с настъпилия здрач.

Горя...
Изчезвам сред дима —
като еретик осъден на смърт,
или лодка потънала в бурни бездни;
както брегът бавно избледнява в тъмното.
„Сбогом“, казах:
ако така реши - добре…
„Сбогом“! И морето греми с всичка сила —
това Черно море."