За градовете и нещата

„Тя желае да се изолира, да избере своето обкръжение и разглежда потенциалните притежания на светлината в коледните украшения. Може да навлезе във всяка картина и да усети присъствието си там, като морето, което не оставя следи от корабите. Запомня само състоянията с безкрайно люлеене; хоризонтът непрекъснато се покачва и спуска. Не й е нужно дори едно пробито листо за игра – песните за есента и зимата до 1 януари звучат. Дърветата разцъфтяват под пълнолуние, тя не търси самотията, но вече я носи в себе си. Знае всичко за местата, които ще посети по-късно, но единственото място в сънищата ѝ остава това на несбъднати мечти – то постоянно напомня за своята уникалност. Заминаващите оставят следа от загуба зад себе си и отбелязват мястото с кръстче, носейки със себе си всички свои мъртви души.

От този полюс има само една посока – нарушаване на идеята за света: миграция и изгубена хармония; усеща как близостта е изгубена. Територията е изпълнена с цветове; когато пожелаеш живота на другите, попадаш в безкрайността или вечността. Добре че мисълта може да отвлече вниманието от тези страшни думи и при такива случаи се захваща със семената - те успокояват страха ѝ и го правят по-благороден и личен.

Времето става символ на растеж; семената прерастват в цветя извън цикличността на полезното битие - възклицания породени от техния опит дават смисленост към момента на цялостната връзка въпреки отчаянието от частичното значение като цяло лишено от смисъл.

Упадъкът води към завършеност с по-ниско качество; нещо толкова лично като виенето на свят бавно я приближава към страха — а той е непоносим. Птица лети нагоре като запалена хартия – освобождавайки записаното послание ще бъде стара завинаги в безсмъртието защото остарява тук долу без убедителни доказателства за младост освен героичното начало – оправданието да действа както пожелава преди окончателната отдаденост към унищожителите си."
Цвета Делчева