100 хайку

През 1694 година умира Башьо. Неговите последователи, един след друг, напускат живота без да успеят да създадат свои собствени школи. Това потвърждава тъжната идея на поета от едно от неговите финални тристишия.

С времето развитието на хокку (хайку) изпада в застой и много поети се връщат към развлекателните тристишия, вдъхновени от Данринската школа. Основният принос за преодоляването на този застой идва от Йоса Бусон (1716-1783), забележителен майстор на хокку и талантлив художник.

Докато Башьо е аскетичен творец с месианска мисъл, стремящ се чрез стиховете си да постигне не само естетическо, но и философско въздействие, за Бусон изкуството представлява убежище на добротата, красотата и вътрешния мир - там няма място за низки или вулгарни теми. Много специалисти в японската литература подчертават впечатляващото умение на Бусон като поет; често го наричат „поетът на красотата“ в учебниците. Докато девизът на Башьо гласи „постигане на висшето чрез завръщане към обикновеното“, творчеството на Бусон е насочено към избягване именно на баналното.

Работата му служи като противопоставяне срещу множество митове свързани с хайку. Поезията му притежава удивителна цялостност и завършеност; би било странно да говорим за незнаковост в словесността му. Още повече необичайно звучи идеята че хайкуто при него представлява непосредствен личен опит или наблюдение. Както отбелязва Харуо Ширане (H.Shirane. Early Modern Japanese Literature. Columbia University Press, 2002), Бусон е кабинетен поет, където основната роля играе въображението - стиховете му често рисуват сцени недостижими в реалността. Важно е да се спомене, че дори самият Башьо никога не оспорвал значението на въображението в поезията си; той също така бил сред майсторите зад ренку - форма присъща със своите внезапни смени между изображенията базирани главно върху асоциативни връзки и богатство във фантазията без необходимост от привързаност към действителността.

Братислав Иванов