Писмо до света

Емили Дикинсън е сложна и загадъчна личност в световната поезия. Нейното творчество съпротивлява на обичайните литературни оценки много повече, отколкото при повечето автори. Почти всички критици я описват с термини като „тайна“ и „гатанка“, а тя самата не се колебае да използва тези думи:

През гатанката накрая
мъдростта търси път…

През живота си Дикинсън създава почти 1800 стихотворения, но само седем от тях виждат бял свят приживе – останалите са разпръснати из тетрадки, писма и хвърчащи листчета. След смъртта й те са намерени в чекмеджета между квитанции, рецепти и стари статии. В литературата едва ли можем да намерим друг автор, който да проявява такова безразличие към общественото признание:

Колко е мрачно да си никой
– и като жаба мокра –
да казваш цял ден свойто име –
пред възхитена локва…

Дикинсън принадлежи към онези творци на словото, които дори след кончината си остават с присъствие сред читателите. Атанас Далчев, който направи първите български преводи на нейни произведения, споделя как когато за пръв път прочел стиховете й му се струвало сякаш „някой е влязъл в стаята“. Поетесата добавя ново измерение към нашите невидими приятели от книжния свят – тя е странна фигура сред величествени имена: недокарана и непривлекателна според стандартите на времето си, но винаги будеща симпатии. Когато започнем да четем нейните творби, тя буквално влиза при нас - така както изглежда на портрета: грозна и красива едновременно, дребничка и ярка със светещи очи; втренчила поглед във великолепието около себе си. Тя осъзнала още приживе факта че ще продължава да бъде част от човешкия живот – разбирала е как един безцветен жертвен живот може да доведе до безсмъртие.

Този свят не е заключение.
Веригата почва – оттук –
невидима – като музика,
но сигурна – като звук.

Учените трудно успяват да я схванат напълно –
ще я усетиш едва,
когато преминеш през наследството
и сам трябва да се разпънеш."