Генеалогия на българските канове от Баламбер до Кубрат и Кий - 340-668 г.

В историческите изследвания често се пренебрегва важността на генеалогията на владетелските фамилии, която не се анализира достатъчно задълбочено. Въпреки това, генеалогията представлява значима категория от исторически факти с информативна стойност и понякога играе ключова роля в разбирането, интерпретирането и обобщаването на по-широки групи данни, които формират нашата съвременна представа за древната история.

Традицията на държавното образуване чрез генеалогични връзки датира още от родово-общинния период в човешката цивилизация. По-добре документирани са данните за династичните бракове започвайки от късно-бронзовата епоха (например Троянската война), през желязната епоха до античността и средновековието. През тези времена бракът и войната били тясно свързани; много мирни споразумения били утвърдявани чрез бракове между страните.

Обикновено силният владетел подчинявал слабия чрез военни конфликти или заплахи с война, а понякога налагал сключването на брак с близка жена на по-слабия управник. Например Йордан описва как хунският крал Баламбер взел за жена племенницата на остготския крал Винитарий - Вадамерка; след което той завладял готското племе, но продължил да бъде управляван според решенията на хуните. След смъртта на Винитарий властта преминала към Хунимунд - баща й.

От друга страна, мощните владетели привлекали предложения за сродяване от по-слабите правители, които използвали институцията на брака като средство за осигуряване защита. Свързаността между различните властващи лица влияела върху външнополитическите им стратегии и обратното - политическите цели насочвали усилията към установяване на династични връзки. Такъв модел бил характерен за племенните обединения в Югоизточна Европа (като Одриското царство) и Азия (както при хуни и монголи), които предшествали съществуването на велики империи като Египет или Рим.

Династичните бракове функционирали успешно дори когато равнопоставеност между племената била почти налична при условия благоприятстващи мира - своеобразен пример за регионална демокрация между държавите. Уседналите земеделци притежавали постоянни територии със свои главни градове; примери са траките преди възхода של Одриското обединение или елинистичният свят преди Атина и Спарта; славянските племена пък организирали своето пространство в три основни групировки: венети, анти и славини. Сродството помежду им не водело до доминиране или васалитет, а запазвало статуквото във властовите отношения.