Змия и лилия

„Понякога, без да разбирам защо, усещам все повече, че сме просто играчи на невидими сили. Артисти в комедията на живота, които ги развлекат. Имам чувството, че е време да разрушим оковите си, да свалим завесата и да изразим болката си, проклятията и голямата анатема. Радостта, любовта и вярата – само привидения от тъмнината на ума – угаснаха при първата кървава усмивка на зората. И сега ни остава единствено умората, проклятието и мизерията на истината. Орелът на Прометей не е загинал; той е вечен. Но усмивката, която цъфтеше по всички мраморни повърхности и в живота на нашите невинни предшественици, днес се е превърнала в ужасна загадка сред костните челюсти на Хамлетовите глави. Живеем в борба: прегръщаме се или ненавиждаме – нещастни създания сме – а внезапно земята под нас започва да се пропуква и падаме един върху друг неми и отчаяни. Няма никакво надежда.“