Жената, която чакаше

Размишлявах за самотата на тази жена, за нейния мир и физическото ѝ присъствие...и изведнъж осъзнах, че никаква философска дискусия не може да разкрие тайната на живота ѝ. Животът е твърде ярък и болезнено прост в контекста на анализите на различни специалисти. Той принадлежи на една жена, която очаква своя любим; няма други мистерии.

Тази забрава от миналото беше особено явна в Мирное, където живееха така наречените изселници – възрастни жени, прогонени от домовете си поради самота, болести и безразличие от страна на близките им. В този забутан край на руския Север бях се надявал да открия съветската епоха в стегнат вид - едновременно месианска и карикатурна спрямо своето време. Но времето просто отсъстваше в тези села; те изглеждаха като обитавани след края както на режима, така и на империята. Всъщност вървях сред нещо като предзнаменование за бъдещето. Следите от историята бяха избледняли. Оставаха само златистият отблясък върху листата на върбите над черната повърхност на езерото, първият сняг, който обичайно идваше през нощта и мълчанието на Бяло море зад горските масиви. И там оставаше тази жена с дългия военен шинел, която крачеше покрай брега и спираше до пощенската кутия при кръстопътя – оставаше същественото.