Травматургия

На пейка, преди обед, един пенсиониран съученик споделя мислите си на глас, без да бъде забелязан. Умората от упорития труд на сънуването го е изтощила до смърт. Постоянно сънува един и същи пуст град и напразно се опитва да намери своя дом. Всеки път усещането за загуба на адрес го буди внезапно от сън. Нощем в мъгливото пространство на отслабналата му памет изплува подписът, с който се е отказал от себе си; той продължава по негативния път на осветлеността – живо средство за абсорбиране, а мастилото не желае да засъхне. Възможността за логика е разпокъсана: няма "защо" и "затова". Липсата на времева последователност поддържа лошата памет (в крайна сметка паметта служи като присъда за совест). Миналото представлява ребус с произволни интерпретации. Той би искал поне веднъж да стане това, което никога не е бил – свободен от разум и ограничения, без страхопочитание към знаците по пътищата, но все пак се бои от непознатото. Най-вече обаче го тревожат познатите неща. Солидарността между хамелеоните изглежда стара и остаряла истина; разбрал я късно – макар че нищо не може да бъде по-добро от никога в сравнение с късното осъзнаване. Често забравя защо поглежда часовника си.