Безразличният. Роман

Миналото има способността да ни настигне в моментите, когато си мислим, че сме се отървали от него окончателно и сме го оставили зад себе си. Във всеки човек обаче съществува нещо като дяволче, което с усърдието на архивар събира точно онези моменти, които искаме да забравим. Как можем да премахнем тези спомени без да се нараним? Как е възможно да пишем за неща, които желаем да изтрием от ума си? Късно разбираме, че само това, което крием пред самите себе си, заслужава нашето внимание и разказване. Всичко останало е просто занаятчийство. Дяволчето нетърпеливо чака момента, в който ще проникнем през тъканта на белезите ни и ще разкрием капсулираните образи на страхове и позорно безсилие. Срамът остава нем до нас; бихме искали да потънем в чувството за вина без реално да се замесим или повторно усещаме тежестта на миналото ни – но нямаме желание за подробности относно ежедневното предаване на собствената ни идентичност. Това причинява болка и вреди на нашата привидна невинност. Но дали именно саморазрушението не ражда вдъхновение? Така мазохизмът става мярка за истинност...