Градината на епилога. Поема

Четенето на „Градината на епилога" напомня за важността, която херменевтичната философия отдава на предсократиците. Марангозов не може да бъде считан за философ единствено поради факта, че не пише в традиционния дискурсивен стил. Въпреки това, както и ранните му поетични творби, „Градината на епилога" е наситена с въпроси от предсократически характер. Тя разглежда теми като идентичността и какво означава името ти; случайностите в живота такъв, какъвто го познаваме; концепцията за съдба; защитната черупка, която съществува само във въображението; както и света около нас – свят, който се свива и разширява не толкова благодарение на знанията или качествата на човечеството, а защото животът ни тече към края си. Това свиване не произлиза от намаляването на пътищата пред нас, а от увеличаващия се страх в паметта.

„Не ми трябва поезия, която да не поставя под съмнение цялостната ми ценностна система." Не мога да си спомня чий са тези думи. Независимо кой ги е изрекъл обаче, искането ще звучи подозрително за онези хора, които възприемат поезията като пространство за красота вместо място за значими въпроси. Те я виждат като територия за щастие и удоволствие вместо арена на конфликтите. Но поезията може да бъде много повече от просто красиво слово – тя може да носи морално напрежение. За да провокира истински размисъл у читателя обаче тя трябва да притежава определено зло значение - без призиви или оплаквания; обсебена от ужасното осъзнаване колко случайно може да бъде законът и колко сложен остава проблемът относно естеството на човека (имайки предвид неизбежното неподчинение спрямо инстинктите).