Градината на епилога. Поема

Четенето на „Градината на епилога" ти напомня за едно настояване на херменевтичната философия - да се върнем към предсократиците. Марангозов не е философ само доколкото не пише дискурсивно. Но и „Градината на епилога" както и много по-ранните му поетически текстове, е изпълнена с предсократически въпроси. За името, което не си ти. За случайността на живота във вида, в който го възприемаш. За съдбата. За черупката, която закриля, но само въображаемо. За имплозиращия свят -света, който се свива и разширява не от знанието или от качествата на човешкия колектив, а света., който се свива с напредването на човешкия живот, и не заради намаляващите пътеки, а заради нарастващия ужас на паметта.
„Нямам нужда от поезия, която не поставя под въпрос цялата ми ценностна система." Не си спомням на кого принадлежат тези думи. На когото и да са, изискването му ще изглежда подозрително на онези, които смятат поезията не за пространство на значими въпроси, а за пространство на красотата. За мястото на щастието и удоволствието, а не за място на разпъването. Но поезията не само може да бъде етически изострена. За да разтърсва, тя трябва да бъде етически зла. Не проповядваща или вайкаща се, а обсебена от ужасяващата възможност законът да е случаен, а въпросът с природната същност на човека - нерешим (доколкото е неизбежно неподчинението на нагоните).