"Джагфар Тарихы" като извор за българската история

**Предговор**

През 1680 година, по нареждане на "лидера на българското освободително движение" срещу руските императори, сеид Джагфар, неговият секретар Бахши Иман създава сборник от летописи написани от средновековни български автори от Волжка България. Целта му е да пробуди патриотичните чувства у волжките българи и да ги мотивира за борба против чуждото господство. Според информацията на Ф. Г.-Х. Нурутдинов, който подготвя останалите части от сборника за печат, през 1681 г. Джагфар организира въстание сред народа си; обаче след две години неравна битка то е потушено от руските власти. Оригиналният текст изчезва, но в началото на XX век се открива препис от XIX век на "български тюрки". След предприетите действия от страна на съветските власти в края на 30-те години за унищожаване на български книги и ръкописи с национален шрифт, през 1939 г. волжкият българин Ибрахим Мохаммед Каримович-Нигматулин превежда текста на руски език. По време на войната той загива (според Нурутдинов - през 1941 г., а според снимката в сборника - през 1945 г.), но ръкописът попада при племенника му Ф.Г.-Х.Нурутдинов, който тогава е студент по история и впоследствие става професионален историк. Той отправя молба до АН на СССР за финансова помощ за публикуването му, но получава подигравателен отказ. Решава да подготви извадки от най-съществените части и когато приключва работата си, всичките тетрадки и част от извадките mysteriously disappear . Това което остава (около половината оригинален текст) Нурутдинов публикува през 1993 г. в Оренбург с подкрепата на клуба “Булгар ал Джадид” и редакцията на вестник “Болгар иле”.

Допреди около десетилетие този сборник беше напълно непознат в България; благодарение усилията на Пламен Анакиев от ИК "Огледало", той стана достояние за българската общественост през 2003 година и бе посрещнат с голям интерес.