Ние. Дневник на падението

Разбрахме, че нова Русия не ни е нужна и никога не сме я желали. Нуждаем се единствено от старата Русия: имперска, по един или друг начин свързана с миналото, без да измисляме нови концепции. За нас бъдещето е само отражение на историята.

Но дали имам правото да говоря от името на народа след като не предвидих нито войната, нито фактическото съгласие на обществото с нея? Сега живея в политическа миграция и в родината си съм обявен за чуждестранен агент и търсен. Мога ли все пак да изразя мнението на този народ?

И кои всъщност са „ние“? Как може да се опише известният „руски народ“ или „многонационалният народ на Русия“? Има ли общо между всички хора в Русия освен задължението да плащат данъци към Кремъл, да дават живота си за него в конфликти и притежаването на червен паспорт? Дали интелигенцията или средната класа са истински част от тези условни "масите"?

Тези въпроси остават без ясни отговори.

Все пак понякога успявам да усетя определени комплекси, болезнени точки и стремежи у много различни мои сънародници – чувства и мечти, които служат като общ знаменател. Когато подредиш статиите хронологично около темата за трансформацията на Русия от страна с амбиции за нормалност до държава, която отказва нормалността – те започват да наподобяват дневник на масовото съзнание и колективното несъзнателно.

Дневникът показва падането в черна дупка.

Разбира се, копнеехме по империята. Разбира се, тъгувахме за величието ѝ. След като Западът не успя да ни приеме с любов, поне желаехме страхопочитание подобно както преди. В страната останахме малки и безправни мравки; но имахме нужда поне малко гордост от нашия мравуняк.