Обществена тайна

Представям ви искрен и честен разказ за моя живот, такъв какъвто го помня. Споделям спомени от близо двадесет и седем години работа в Службата за сигурност - МИ5. Нямам намерение да пиша история на британското контраразузнаване или да описвам антитерористични операции през този период; просто споделям важни моменти, които сега ми изглеждат решаващи както за мен самата, така и за личния ми опит. Писах без достъп до официални документи или информация; никога не съм водила дневник.

Като първата жена, която публично беше обявена за главен директор на МИ5, моят професионален път предизвика значителен интерес, особено сред жените. Под влияние на този интерес реших да се опитам да напиша автобиография, осъзнавайки колко трудно ще бъде да балансирам между четивността и необходимостта от дискретност всеки път когато говоря за работата си в МИ5. Когато предоставих първоначалната версия на текста за одобрение – задължително изискване – бях неопределена относно реакцията им. Въпреки че писах внимателно с ясното разбиране на нуждата от секретност, не очаквах написаното да бъде прието с ентусиазъм. Не е нужно дори да подчертавам мнението на ръководителите в разузнавателната общност: те смятат, че по-добре е бившите членове да мълчат вместо да говорят открито. Контролът над информацията е много по-лесен ако всички остават тихи и възпити. Вероятно министър-председателите изпитват подобни чувства към своите предшественици и бивши колеги от кабинета. Но се надявах искрено след като прочетат какво точно планираме да напиша, никой няма да счете това за опасно или вредно действие. Честно казано, не бях готова за бурната реакция последвала след това. Може би вече нямах яснота относно кого желае разузнавателната общност всъщност да затапи: тези които говорят открито, онези които предупреждават другите или хората обвиняеми в нарушаване на закона относно обществената тайна.