Елените

Създаването на роман от страна на литературен критик не е обичайна практика. Още по-необичайно е такъв роман да бъде действително стойностен за четене. Въпреки това, творбата на проф. Игов с многозначителното заглавие “Елените” представлява интересна и завладяваща книга, изпълнена с множество капани и неразрешени дилеми, които оставя след себе си. Според слуховете, когато Радой Ралин прочел романа, възкликнал: “Най-хубавият български роман!” и добавил пояснение: “Блазе му на Светльо за такава любов!”. Произведението получава нови измерения в контекста на доброволното заточение чрез огледалния поглед към морето от планината. "Красивата нещастна душа" на героя в романа всъщност служи като въжен мост през териториите на изгнание.

“Елените” успява до последния момент да запази двусмислието относно това дали разказът е насочен към жени или пък главният герой (с ясно изразена мъжка идентичност) има намерение чрез своя разказ да пресъздаде призрачната и недостижима жена – не просто да я визуализира или реконструира, а да повтори нейния поглед върху света; измервайки времето със собствения си дневник, който при сравнението с реалността се оказва малко закъснял, но това забавяне носи своето меланхолично очарование.