В наказателната колония

След Втората световна война, Кафка бива преоткрит от света и постепенно се утвърдил като класик. Заедно с Джеймс Джойс и Марсел Пруст, той е смятан за един от „тримата влъхви“ на съвременната литература. Около него бързо започват да се пишат хиляди страници – както положителни, така и отрицателни – много повече отколкото обема на неговото малко незавършено творчество.

Авторът сам описва своята работа като „форма на молитва“, метафизичен експеримент, целящ улавяне на неясни видения. Творчеството му е едновременно забранено и необходимо, но винаги остава безнадежден опит чрез силата на словото да се разбере мистерията на живота. То представлява не просто акт на създаване, а преди всичко психическо състояние, интензивност в възприятията и начин на живот. Както споделя самият той: „Аз съм писател дори когато не пиша.“

Разказите му разкриват особен душевен пейзаж с постоянно променяща се гледна точка - понякога изключително близка, а друг път наблюдавана "от птичи поглед". По този начин изгражда свят-притча, в който отчуждението расте невидимо. На повърхността изпъкват необясними явления и абсурдности – онова което трудно подлежи на логично осмисляне и деформира човека, обезценявайки живота му. Независимо от външната простота на стила си, Кафка напълва своите истории с множество значения; всякакъв читател може да ги интерпретира по свой собствен начин. Според Алфред Дьоблин творчеството му притежава строг реализъм със скрити подземни аспекти - именно това придава привлекателността му.