Политическият дебат и преходът в България

...Никоя страна и никой народ не са обречени да правят едно, а не - друго. Култура, история, религия, ген, азбука - това са само релефи от контекста, 6 който върви животът на едно общество. Текста обществата пишат сами. Текстът е съвкупността от онези избори - на картини за света, на собствена идентичност, на желано и нежелано бъдеще - които обществата правят за себе си. Подобни избори се правят след значим обществен дебат - в рамките на няколко стотици индивида, както е случаят с олигархиите или в
рамките на цялото общество, какъвто е случаят с общества като българското, съставени от равни помежду си граждани, които не познават стриктната социална йерархия на произхода и собствеността.
Характерна черта на българската история след 1989 година е това, че в продължение на почти едно десетилетие обществото дебатираше и избираше. То дебатираше картини на света от екзистенциално значение; и то избираше, в какво да вярва, към какво да се стреми, какво да бъде. Общественият дебат написваше новото обществено състояние.
Историята - известно е - е по-скоро мащеха, отколкото грижовна майка за народите. Нейните подаръци са рядкост. С впечатляваща пестеливост историята отваря, от Време на Време, на народите една цепнатинка, в която, ако влезат, те могат да постигнат някакви немислими преди това неща. Заспалите народи или не се организират да влязат в цепнатинката - или дори не разбират, кога тя е отворена пред тях. Най-читавите средставители на по-читавите народи се опитват да напъхат в тази цепнатинка колкото се може повече постижения, докато тя е отворена. А историята-мащеха я затваря много бързо...