Езикът и литературата в епохата на глобализацията

Когато Карл Ясперс защитава идеята си, че след Втората световна война започва „световната история като единно повествование за човешката цялост", той сякаш случайно излага важни принципи на глобализацията. Следвоенната криза на европейския хуманистичен проект, която се проявява не само в Германия, създава нови възможности и формати за съвместност. Според Ясперс това обявено начало символизира края на определен тип история – може би хегелианска – и тотално обединение на човечеството, което води до „планетарно единство" и запълване на всичкото пространство: „няма вече 'вън'". Светът се затваря; настъпва безпрецедентно равнопоставяне между индивида и колективното човечество: „Всички основни проблеми стават глобални проблеми, а съдбата на отделния човек е свързана със съдбата на целия род." Формулирани с термини от традиционния хуманистичен дискурс, тези идеи представляват потенциални основи за процеса, който социолозите, икономистите и историците нарекоха глобализация.

Става дума за концепции като постоянно глобално пространство, хомогенизация (както и разнообразие) сред народите и етносите в него; взаимосвързаност между международните търговски и финансови пазари; както политическият, социалният, етническият и етически конфликт навсякъде по света. Особено значимо във връзка с променящото се разбиране за литературата е определянето на пространствен предел - вече няма "вън"; светът е разширил своите граници до всякакви възможни представления. Това прави невъзможна всяка външна перспектива или дистанция. С думите си Ясперс подсказва, че новата история и нейното разказване няма да зависи от нищо трансцендентално или извън рамките на човешкия опит. Човечеството най-накрая се е сгрупировало в своя доскоро необхватен земен дом и последният затворил входната врата.

Огнян Ковачев