Италианското момиче

Това беше името, което италианката ми спомена, когато напускаше гората в онзи ден, който сега изглежда толкова далечен. То звучеше като заклинание, шепнато ми за бъдеща употреба. Сега чак езикът ми се освободи да го изрече. Тя дойде по-близо и седна на другия край на леглото, а ние двамата останахме вперили погледи един в друг. Не си спомням да съм гледал някого по този начин - когато наблюдаваш лицето срещу теб така интензивно, то сякаш става част от теб самия. Усещах я физически, но това не беше просто плътско желание; чувствах нещо свързано с времето – едно безкрайно разтеглено усещане за настоящия момент. Тя не се усмихна, но строгият й израз постепенно омекна като восък и придоби вид на тъга и обезсърчение. Изглеждаше сякаш внезапно се отпусна и я обзе умората на пътник след дълго пътуване отдалеч.