Краят на историята и последният човек

В духа на разсъжденията на Ницше, е наложително да се поставят няколко важни въпроса: Не представлява ли човекът, който изпитва пълно удовлетворение от универсалното и равно признание, всъщност непълноценно същество, заслужаващо презрение; "последен човек", лишен от воля за борба и амбиции? Съществува ли друга страна в човешката природа, която активно търси конфликти, опасности и приключения; и дали тази част не би останала неудовлетворена от "мирния живот и просперитета" в съвременната либерална демокрация? Зависи ли истинската удовлетвореност на определени индивиди именно от неравномерното признаване сред тях? Може би желанието за такова неравно признание служи като основа за поносимото съществуване както в историческите аристократични общества, така и в модерните либерални демокрации? Дали бъдещата им устойчивост няма да зависи до известна степен от това доколко гражданите им искат да бъдат възприемани не само като равнопоставени, но дори като превъзходни спрямо другите? И дали страхът да станеш обект на презрение – "последният човек" – няма да подтикне хората към нови и непредвидими начини на самоизразяване с риск пак да проявят бруталността си като "първи хора", ангажирайки се в жестоки битки за престиж с помощта на съвременни оръжия?

Настоящата книга цели да разгледа тези проблеми отблизо. Те естествено изникват при задаването на въпросите относно наличието или отсъствието на прогрес и възможността за изграждане на линейна универсална история за човечеството. Тоталитаризмът както отляво, така и отвдясно доминира значително нашето столетие и ни попречи сериозно да обсъдим този старински въпрос. Но упадъкът му в края на века ни приканва повторно да го повдигнем.