Лала Боса

В творбите на Деян Енев се усеща лекота: излизаш в ранно зимно утро, дълбоко поемаш студения въздух и осъзнаваш, че зад ъгъла те очаква черният тромпет на вдъхновяващата човешка история – грабвай го и започни да свириш. Разказите от тази книга наподобяват въгленови рисунки. В същото време те са и бронзови късове. Такова балансирано съчетание между деликатност и здравина е трудно за постигане – присъства у Хемингуей, както и при Захар Прилепин в наши дни. За тези, които предпочитат сложните словесни конструкции пред ясната сила на таланта, Деян Енев не е подходящ избор. Но за другите – онези, към които той пише – остава въпросът колко още ще „скъсява“ кратките си разкази без това да повлияе негативно на способността им да завладяват читателя? И то така силно, че сълзите сами да потекат от очите ти? Посоката, в която върви Деян Енев, ми напомня стихотворението на Иван Пейчев: „О, разбери, че ти си вик превърнат в мълчание.“ Точно такова е съдържанието на разказите му през последното време – вопли преобразувани в тишина.

Златозар Петров