Малка енциклопедия на приятелствата

Влади Киров е роден на 28 ноември 1949 г. в София. Завършва немска филология в СУ "Св. Климент Охридски" през 1973 г. Професионалният му опит включва работа като учител в немската гимназия в Хасково, участие в Института по история към БАН, а също така и длъжности на главен редактор във списание "Киноработник" от 1979 до 1985 г., редактор в Дебютно-експерименталната студия към СБФД (1985 – 1988), редактор на творческия колектив "Дебют" при СИФ ”Бояна” (1988 – 1991) и работа за Телевизионния театър на БНТ (1993).

Той е сценарист на повече от тридесет документални филма, сред които са „По начин най-благороден“ (1985), „Образ невъзможен“ (1996), „Атентатът“ (1998), тетралогията „Дух и душевност на българина“ (1999 – 2006), както и игралните ленти „Пату“ (2005), „Военен кореспондент“ (2008) и „Имало една война“ (2019).

Освен това е автор на книги като "Оловни ордени" (1985), "Розенбуш" (1991) и много други.

Получил е множество награди, включително “Златна роза” за “Образ невъзможен” през 1996 г., Годишната награда за драматургия от СБФД през 2007 г., награда от фестивала “Златен ритон” за драматургия през 2012 г. През същата година получава почетния знак “Печат на цар Симеон Велики”.

Киров умира на 28 март 2019 г. в столицата.

София ми е родният град. За голямо разочарование няма нито една значима река, която да преминава през него; малките поточета вече са затворени в каменные канали и изглеждат доста замърсени. Липсват ни реки като Темза или Тибър, разделящи града или предлагащи възможност за пътуване с лодка до театри подобно на тези във Великобритания. Перловската река не позволява дори да спуснеш хартиено корабче без трудности; единственото приятно преживяване би било срещата с огромни водни плъхове вместо романтични сцени под мостовете Орлов и Лъвов.

Независимо от всичко обаче моите приятели описани тук живеят или са живели - надявам се завинаги - в този древноградски свят, който притежава герб проектиран от художника Хараламби Тачев с вдъхновяващ девиз, макар че напоследък не съм сигурен дали той адекватно представя характера му; това остава просто моя скромна забележка. В крайна сметка величието на един град не се определя само от големи плавателни реки, а преди всичко от истинските хора, които го населяват.

Из послеслова на автора