Зад вратата на залеза

Ако искате да ми вярвате, тези стихотворения ме развълнуваха и гласът ми се разтрепери, докато ги рецитирах. Новата книга на Антоанета Николова е подобна на нея – прекрасна, нежна и естествено завладяваща, пронизваща със своята сърдечност и читателска достъпност. В творбите ѝ всичко е изпълнено с ярка тъга, лилаво усещане за споделеност, благородство и недоизказаност, детска наивност и приказен стил с изящни детайли. Това представлява някакъв вид носталгия по избягванията от собственото аз и завръщането у себе си; градската меланхолия тук не подхожда на всеки.

В стиховете си Антоанета Николова понякога изглежда като уникално същество, а в други моменти символизира крехкост или липса на определени качества. Същественото е, че в тази поезия Бог говори не само чрез своите ангели; тя сама участва в тихата борба срещу злото. Даже най-недовършеното стихотворение в книгата ѝ притежава повече дълбочина от многословното изразяване. Но какво може да направи Антоанета? Тя просто принадлежи към различно духовно измерение – това на добротата и емпатията!

Румен Леонидов