Пастирът на звездите. Стихотворения

Цветето

Тя бе цветето на тъгата,
заседнала между стари черни размисли.
Беше обвита и оплаквана,
и в някаква степен - подобна на икона.

Съществуването й беше кратко,
но въпреки това предизвикваше завист.
Усмивката й се отвори зловещо,
а те я прибраха с връвчица.

Тя продължаваше да им се присмива
даже след смъртта си.
Очакваха да замлъкне
поне при напускането си.

Очилата й също трепереха
зад строгите полусфери.
На всеки бе дала част от себе си
преди да застане пред Бога.

Духът й успя да се скрие,
докато празното тяло се върна.
Как желаеха да я унищожат,
макар вече да беше мъртва.

Колко ненавиждаха факта, че е живяла,
без дори осъзнаване на омразата си.
И без дух тя оставаше цяла,
дори без божественост – помазана.

Ще продължи да ги убива
с нощните си разцъфтявания.
Желаха само тя пак да бъде жива,
за да могат отново да я ненавиждат.

Надяваха се на възкресение
сред облаците на елейната светлина.
Вместо това връвта се скъса
и усмивката й отново зейна там.