Сънят на сенките (второ допълнено издание)

Колко много души бродят в съзнанието ми!

Съществува реален свят, в който живеем и се движим.

Но има и задгробен живот, където според слуховете обитават мъртвите.

В моята памет обаче не само мъртви, но и живи присъстват на равни начала.

Те си взаимодействат – ръкостискат се, разговарят, споделят целувки или дори конфликти – живи с мъртви, мъртви помежду си или между себе си.

Аз също общувам с всички тях – без никаква разлика.

И тук е надеждата: смъртта изглежда като просто прага към нечия памет,

в която ще имам равноправие със самите живи...

Из „Автореквием“ (1980)

ЗАБРАВАТА Е ПО-УЖАСНА ОТ СМЪРТТА

Все по-малко мога да ти дам утешителни думи относно бъдещето на нашата страна, скъпа Яна. Разбирам все по-добре, че проблемите ни не произлизат единствено от бедността. Престъпността, алчността, лицемерието и жестокият егоизъм са повсеместно явление; корупцията е навсякъде около нас заедно с малките измами и фалшивите стоки. Мръсотията и грубостта спрямо другите също не са следствие само от материалната ни недостатъчност.

По-правилно би било да твърдим, че именно тези недостатъци водят до бедността ни. Духовната празнота предхожда физическата такава.

Не става въпрос за новина; всичко това идва отдалеч.

Знаеш добре колко важен е култът към починалите за опазването на историята на цивилизациите. Няма как да знаем за Египет без пирамидите му или за траките без техните надгробия. Информация нямаше да получим нито за етруските или древните гърци ако не беше уважението към своите предшественици.

Почитането на покойниците показва увереност у народа в неговото бъдеще. Когато народът губи перспективи и преживява ден след ден – той няма нужда от спомена за своите мертви.

Замисляш ли се кой може да е този народ?

Къде са погребанията на българските ханове? На царете? На болярството? И даже гробовете на простосмъртните граждани?

Какво ще кажеш - къде лежат Паисий Хилендарски или Левски?

Защо древните тракийски гробници остават непокътнати до днес а българските липсват?

Имали ли сме изобщо такива?

Или сме ги захвърляли както кучета?!

Разбирам колко страшен е този въпрос; но ужасният му отговор едва ли трябва да търсим сред забравения миналец.

Гледай гробищата в Рим или Пер Лашез във Франция... Знаеш Новодевичното гробище в Москва…

Навсякъде по света местата за покойник достойно конкурират чистота и красота с градовете на живеещите.

Погледни обаче нашето място последния път:

Обрасли бурени… Порутени плочи… Грозни надгробия… Изчезнали имена… Изгнили крстове…

Такова положение трудно можеш да намериш дори при най-бедстващото население под небесата!

Според думита на древноримляните смрт при достойния човек носела добродетелности! Те възпитавали наследницте си чрез примера от живота след смртя…

А как стоиме ние?!

След като някой напусне този свят го забравяме завинаги — няма знак ,няма спомен .

Дали можем после сами да се чудим защо чужденците крадат бюста например Яворов? Или защо светът гледа през призмата трикуване освен величини?
Нима заслужаваме такова отношение когато сами унижаваме паметника свои герои ?

Не зная точно какво друго мога да добавя.. Само осъзнавам ,че дърво което расте без корени никога не оцелявало...

А нашият цял род представляват коронати наши загубленици....

С тревога наблюдавам съдбата Българии …

Запомнянето винаги остава по-вълнувачено отколкото самотната смрт...

Ще ти разкажа затова няколко велики личности които вече отсега напускали земята , ала продължават своя битей във мен.


**Заглавие:** "Сънливицата" - второ допълнително издание