Остайница

Читателят попада в централната част на кръвните отмъщения в Албания, където смъртта е постоянен спътник и плодовете никога не узряват. Подобно на произведенията на Исмаил Кадаре, книгата разглежда дълбоките патриархални теми, присъщи за този регион, и разсъждава върху отсъствието на божественото у човека. Тази завладяваща и потресаваща творба определено заслужава внимание, тъй като вярвам в способността ѝ да възвърне човечността у читателя.

Романът пренася читателя към строгия Канун на Леке Дукагини, който все още доминира в изолирани части на Балканите. В него жените стават заклети девици - те се преобразуват в мъже чрез подстригване и обличане с мъжки дрехи. Кръвните конфликти между семействата са ежедневие; любовта често води до смърт, а стойността на жената е равна само на двадесет вола. Честта се измерва „два пръста над челото“. В тази патриархална среда смъртта е почти постоянно явление във всеки дом – факт близък до реалността ни само на около 600 км от България. Това не е чуждо понятие; това е наша собствена истина – история за избора и последствията от действията ни.

Книгата представя Бекиа - момиче, което отчаяно желае да бъде син пред своя баща, мечтал за момче. Какви усилия ще положиш, за да станеш син? Грешно ли е да избягаш от смъртната заплаха? Неправилно ли е да последваш страст с цената живота на друг човек? Историята разглежда човека отвъд пола - извън термини като "син" или "дъщеря", "мъж" или "жена", поставяйки акцент върху съществото, носещо гнева и милостивостта Божии в своите 21 грама душа.

Произведението следва постмодерен стил „поток на съзнанието“, който хвърля читателя назад във времето и напред към настоящето като мощна вълна. Всичко необходимо от читателя e просто да се отпусне и позволи себе си да бъде понесен до самия край – ако такава история изобщо може да има край.