Бог ръка ми е подал

"Гледай, гледай, Гени Георгиева - момчетата с малки мустачки и светнали очички шепнели помежду си, когато тя преминавала по софийските улици. Към техния разговор се присъединявали и гласовете на съученичките й, които отправяли мечтателни или завистливи погледи към елегантната млада жена с красивите кестеняви вълнисти коси. Не оставала незабелязана от сериозни мъже и изискани жени. Известният скулптор Андрей Николов няколко пъти я спирал на улицата с предложение да бъде модел за негово произведение. Тя сама не знаела защо не се е съгласила. В този период гимназистката-третокласничка със загадъчна усмивка наблюдавала града от своя голям портрет, изложен във витрината на фото „Изкуство". След това много пъти ще се появява и във фото „Луна", където ще позира до великия Шаляпин... Всъщност наблюдението било необходимо за нея, както самотата – търсела я и намирала време за размисли през уикендите, когато всички били навън. Искаше различен диалог със света; единственото общуване явно не й стигало. Рисувала всичко – столове, маси или сложни композиции; имала остро чувство за перспектива и цветова палитра. Писала стихотворения; извличала посланията от себе си и те тръгвали по свои собствени пътища. По случайност установила, че творба написана върху бял лист хартия била точно като живо същество и получила единствената шестица в класа за годината от безкомпромисната учителка. Но този факт бил само частично важен - той водел към нещо по-дълбоко, което тогава едва ли осъзнавала напълно; обаче атмосферата около нея предизвиквала усещането за бъдеще."
Зоя Захариева-Цанкова