Моята пролет

На 19 май 1933 г. в детската клиника на Александровската болница умира едно единадесетгодишно момче с необичайното име Пролетсин. За неговата дарба съобщава детското списание „Поточе“ на 1 март 1932 г., като описва, че той е само на осем и половина години и никога не е посещавал училище, тъй като от три години е болен и лежи на легло. Въпреки това, самостоятелно е усвоил четенето и писането. В редакцията им са получени много красиви рисунки, картини с цветни хартии и стихотворения от него. Те му изпращат поздравления и надежди за бъдещи успехи, подчертавайки трудолюбието му като вдъхновение за другите деца.

След самоубийството през 1979 г. на Петя Дубарова, която била на същата възраст като Пролетсин преди десетилетия, се публикуват нейни стихове. Техните трагични съдби ги свързват, макар творбите на малкия поет да са познати единствено на ограничен кръг хора днес. Стиховете му са простички и искрени – написани с чувства, които често липсват у по-възрастните автори.

Може би те щяха да бъдат забравени ако амбициозният баща не беше решил да ги издаде през 1933 г. със заглавие „Моята пролет“. Професор д-р Стефан Ватев се грижи за здравето на момчето и финансира публикацията на стихосбирката. Неговите последни думи в предговора остават запомнящи се: „Скъпо дете, ти затвори очи твърде рано, но поезията ти ще служи като вечен паметник.“

От наследството на Пролетсин остава множество стихотворения; едно от тях - „Мъчител“, определено заслужава място във всяка антология посветена на българската детска поезия.

/Петър Величков (от статията "Пролетсин Чачановски - детето-чудо през 1932 г." - Книга "Страсти и скандали в Царска България", 2000 г.)/