Пиеси: Стъклената менажерия. Трамвай „Желание”. Френският квартал

Преминах през много места. Градовете преминаваха покрай мен като мъртви листа, ярко оцветени, но откъснати от клоните си. Бих се спрял, но нещо постоянно ме преследваше. Внезапно ме застигаше и винаги бях неподготвен за него. Може би това беше позната мелодия или просто парченце прозрачно стъкло...

Погребенията изглеждат по-красиви в контекста на смъртта. Те са спокойни, докато смъртта... не е задължително такава. Понякога тя диша с изтощителен звук, друг път - гръмогласно; понякога даже извиква: „Не ме оставяй!“. Дори възрастните често повтарят „Не ме оставяй!“, сякаш можем да ги спрем! А погребенията са тихи и украсени с красиви цветя.

Те постепенно изчезват зад мен. Хората, които познавах на определени места, напускат... когато и ти си тръгнал. Земята сякаш ги усвоява; стените абсорбират присъствието им като влага – оставайки само призрачни образи; гласовете им стават ехо – затихнало, но незабравимо.
Сега тази къща е пуста.