Лична антология

Творческата дейност на Венюс Кури-Гата черпи вдъхновение от богатствата на френската и ливанската култура. Синтезът между тях създава уникалната привлекателност на нейната поетика. Въпреки че предпочита да пише на френски, арабските ритми и образи са присъстващи в нейното творчество с пълна сила. Темите за семейните призраци, смъртта, женствеността, имиграцията и културния конфликт обогатяват писането й със завладяващо метафорично изразяване, наситено с влиянието на арабския език и поезия. Чувството за безнадеждност и загуба доминират в стихотворенията ѝ: те предлагат експресивни и тъмни картини на сюрреалистично отчуждение.

През 1997 г., за „Лична антология“, която сама е компилирала, тя получава наградата „Жюл Сюпервиел“. Антологията съдържа неиздавани стихове (от 1995 до 1996) както и селекция от няколко нейни сборника: „Сказания за един глинен народ“ (1992), „Монолог на мъртвия“ (1987), „Препъналото се слънце“ (1982), „Сенките и техните вопли“ (1979), „Кой говори вместо ясмина?“ (1980) и „Състраданието на камъните“ (2001).

В предисловието си авторката пита защо има толкова настоятелно желание да обсъжда смъртта: "Думата 'смърт' ли стои в основата на заглавията ми?" Тя споменава произведения като “Врява за една мъртва луна”, “Мъртвите нямат сянка” и други подобни. Поглеждайки назад към годината 1975-а, тя разказва как е била свидетелка на ужасната гледка от ужасяващото насилие в Ливан... Признава си, че я е било страх да превръща мъртвите в литературен материал.

За щастие читателят открива, че дори темата за смъртта при Венюс Кури-Гата не носи натрапчив драматизъм. От страданията тя извлича стойностно изкуство; нейната поезия предлага утеха през трудни времена без духовност а също така възвръща надеждата чрез жреческото служение на словото.