Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски

В началото на прехода към демокрация в България след 1989 г. реабилитацията на по-малко известни автори и техните творби преживя значителен подем. Литературната сцена постепенно се трансформира, добавяйки нови явления, които до този момент бяха игнорирани поради идеологически причини. Въпреки това, детайлите не промениха съществуващата динамика между централните и периферните литературни течения – центърът остана доминиращ, докато периферията получи много повече внимание. Продължихме да възприемаме произведенията от периферията през утвърдените концепции на централния дискурс.

Тук обаче ще приемем различна перспектива: ще опитаме да разгледаме центъра чрез твърденията на периферията. Всъщност целим да го „репрочетем“, за да активизираме забравени напрежения от миналото, натрупани в академичната среда и учебниците. Възниква въпросът дали изобщо имаме памет за тези конфликти? Памета за сблъсъците между фигури като д-р Кръстев и Йордан Маринополски или Пенчо П. Славейков с него? Често мнението на Маринополски е сведено до "изцепки". Нашата литературнокритическа традиция обикновено отбелязва победителите; а Йордан Маринополски остава един от загубилите битката. Затова целта на предстоящите страници е да проследим хронологията на едно литературно поражение както човешко.

Тази история не може да бъде реконструирана само чрез публикуваните произведения в многотомни издания или рядките брошури на самия Маринополски. Ще се стремим към критика като последователен процес, проявяващ се най-вече в литературни и обществени медии - периодични издания и списания от времето му. Но тя варира между автори и техните произведения благодарение на познати и непознати кореспонденции, мемоари за личностни катаклизми, успехи и разочарования. За всички участници в тази книга литературата представлявала живот – Животът сам по себе си; а критиката действала като белодробна функция за дишането й.