Димо Кьорчев: Между литературата и политиката/ Изследвания, архив, оценки

Смехът на Димо Кьорчев

Йордан Ефтимов
Нов български университет, София

Авторът на "Тъгите ни" обикновено е схващан като пророк на високата сериозност. Както и самата естетическа идеология, с която го свързваме, символизма, той сякаш не може да има никакъв допир с комическото. Тази представа обаче отказва на цяла една естетическа парадигма отношение към фундаментална съставка на естетическия опит и това я прави, разбира се, напълно невярна. Димо Кьорчев не само че взима отношение като оперативен критик към произведенията на съвремененни му художници, които работят с помощта на комическото, той схваща Елин Пелин като писател, който може да бъде разбран само чрез него. А в есето си "Смехът" дори изгражда своя теория на комическото, център на която е дефиницията:
"Ние се смеем най-добре при всяка внезапна изненада, която ни представя противоречието между нашите очаквания и онова, което в действителност виждаме."
На пръв поглед тази теория е вариация на Шопенхауер, според когото:
"Всеки път смехът възниква от внезапно осъзнатото несъответствие между известно понятие и реалните обекти, мислими в някакво отношение в това понятие. Самият смях именно е израз на това несъответствие."
Съвпадението в това тълкуване на понятието едва ли се нуждае от обяснение не само защото Шопенхауер е универсализиращият обобщител и популяризатор на Кант и произтичащия от неговата романтическа философия естетически преврат. Той е изключително влиятелен в България на прехода между XIX и XX век. И в частност авторитет е за самия Димо Кьорчев - един ум, търсещ теоретични опори при слаба възможност за систематично философско образование. Например в анализа си на драмата на Леонид Андреев "Към звездите" Димо Кьорчев се позовава не само на Шопенхауер, но и на есето на Ницше "Шопенхауер като възпитател"
И все пак различието започва веднага след общата дефиниция. Класификаторът Шопенхауер се стреми да диференцира смеха, комичното, да го разпредели според различни негови прояви, като търси структурни и морфологични качества на отликата, част от които е и самата ситуация, неразделна от формата на смеха. Така той различава две разновидности на смешното: "Или познанието се е предхождало от два или повече различни реални обекта - нагледни представи - и те произволно са били идентифицирани чрез единството на едно обхващащо и двата обекта понятие - този вид на смешното се нарича остроумие - или обратно, понятието се съдържа най-напред в познанието и от него отива към реалността и към въздействие върху нея - към постъпки. Обектите, впрочем напълно различни, но еднакво мислими в това понятие, се разглеждат и третират по еднакъв начин, докато не се прояви останалото огромно различие за изненада и учудване на действащия. Този вид на смешното се нарича глупост. И така, всичко смешно е или остроумно хрумване, или глупава постъпка, в зависимост от това дали се е преминало от несъвпадението на обектите към идентичността на понятието, или обратно - първото е винаги произволно, второто неволно и натрапено отвън."
Логично е нататък Шопенхауер в един strictu sensu романтичен дух да отнесе към глупостта най-вече педантизма, а след това да обяви, че в изкуството педантизмът, т.е. следванието на понятието, на някакво понятие, води до безжизнени и безвкусни творби, докато в областта на морала следването на абсолютните принципи например по Кант води парадоксално до безчестие и неблагородство.
Димо Кьорчев обратно вижда смеха като един принцип и всяка негова проява според това разбиране само потвърждава общото. В какво се състои то? Първо, смехът е ясен за разлика от мътните фантазии, той е противоотрова за утопиите: "Всичките ни надежди и мечтания, които фантазията украсява и прави примамливи и приятни, стават смешни, щом неочаквано открием несъобразността между ясната действителна същност и оная, която сме си представлявали." Но утопично е съзнанието изобщо, умът има тази склонност по принцип да си създава миражи. "Смехът има за цел да обезцени всяко творчество на ума, с която се минават границите на обикновено възможното." Обикновено възможното - ето кое утвърждава смехът, от една страна. Защото унизява напразните илюзии. Причината се крие в неговата склонност да прави нещата прекалено видими, да онагледява, да увеличава: "Той е вечната победа на живота, която трябва да има цена, само с ония богатства, които стоят близко пред очите ни." Но тук вече се появява и понятието живот. Смехът утвърждава живота. Шопенхауер, макар и да посочва борбата на смеха с безжизненото, никога не е бил способен да го обяви за самия живот. Краят на поредицата от встъпителни определения на смеха при Кьорчев завършва обаче съвсем по шопенхауеровски: "Поради товая смехът е рожба на свободното чувство, на всяко усещане, което не е потиснато от строгостта на разума с неговите закони и строго определени понятия." Или не съвсем? Защото макар и да критикува разума, при Шопенхауер смехът запазва една фундаментална своя свързаност с него, той критикува разума в склонността му да напуска себе си. Така смехът запазва свойството си на гносеологически фактор. Докато при Кьорчев се появяват и "свободното чувство", и "усещането" - едни неточни от гледна точка на трансцендентализма понятия, които откриват нови хоризонти в схващането за смеха.
След като обвързва смеха с усещането, Кьорчев го определя като "проява на свобода". Отново един акцент, който прехвърля понятието от полето на романтическата естетика към полето на социалната му употреба.
Но в есето си за смеха и Димо Кьорчев, автор известен с флуктуарността на текстовете си, с мъглявинността на определенията, в които от значение е преди всичко напипването, а не толкова строгото съотнасяне към жанра, класа, семейството, се оставя на класификаторната магия, която при него обаче се оказва толкова едра, че напуска всякаква феноменологическа аналитика. "Според туй дали контрастите между онова, което трябва да бъде, и това, което е, или между необходимостта и свободата, се проявяват в природата, както и в живота на хората, различаваме два вида смешни неща: първо, смешни неща, които ни дава самата природа, и, второ, такива, които създава животът на хората". Ето как две понятия на Кант (необходимостта и свободата) се оказват редом до познатия ни от Аристотел модел за разликата между човека на Софокъл и онзи на Еврипид. И разбира се - уникалното подминаване на проблема за възприятието и разума, външният свят се оказва лесно допустим, автономен, подчинен на свои принципи и парадоксални ефекти.
"Смешното в природата е едно отстъпление от законите, под които са подчинени всички неща." Ето го чистия оксиморон, парадокс, достоен за Зенон. Но не само принципът тук поразява, а и възможността смешното в природата да не е нищо друго, освен практически отчитаното като странно и невероятно от стереотипното съзнание на човека. Защото следват примерите. Смешни се оказват сиамските близнаци, защото "когато единият иска да спи, другият иска да играе карти", жените с мустаци, играта на кучето и котката, навиците на дресираните животни (маймуна, която изпълнява служба на келнер в параход), лятното време, когато вали дъжд и заедно с това грее слънце. Не знам кой от тези нагледи би могъл да бъде припознат като универсално комичен. Със сигурност става дума дори за различни нарушавания на очакването и може би само изненадата обединява тези "смешни" неща, на които обикновено не се смеем. Защото едва ли слънцето през дъжд може да бъде сметнато точно за смешно, дори и в епохата на Кьорчев. Весело, може би. Учудващо, поразително с увеличаванието на живота чрез една нова и ако не неподозирана, то поне добре забравена негова форма. Жените с мустаци са по-скоро конфузни, защото не се схващат като вид живот, колкото като уродливост, нарушаване на една животоизграждаща разлика. Маймуната със своята дресировка по-скоро предизвиква възхита от покорената природа, а сиамската двойка изглежда смешна не сама по себе си, а чрез избрания начин да бъде представена неизбежната сглобеност на различни индивиди, които са несвободни. Никъде природата не е природа буквално. Навсякъде т.нар. смешно е резултат от атака над стереотипите - колективни, исторични, изграждащи нива от един хоризонт. С риск да привнесем нещо външно бих предложил да сравним в един момент тази представа с опоязовското "оголване на похвата". Но ще го оставя за друг път.
Според Кьорчев отделните детайли в работата на смеха са пренебрежими. Важно е, че смехът е "обезценяване на всеки опит, с който се иска едно неподчинение на наредби в природата". Ето го витализмът, неоромантическото възвеличаване на природата. Смехът е едно от онези понятия, чрез което можем да видим как теоретиците на символизма изпадат в противоречивост. Не точно функционалистичен, колкото енергетичен модел. На крачка от Фройд, когато описва провалените сценарии, намесванието на унижението, уязвеното его, сексуалността.
Но неа видим още веднъж как смехът според Кьорчев е тъкмо проявата на онова несъвпадение, може би някаква фундаментална разлика, между създаденото от човека и даденото му от твореца. Ето как ни запознава с аналитично описание на някои от портретите в изложбата на възвеличавания от него карикатурист Александър Божинов:
"Портретът на артиста от Народния театър г. Кирчев е предаден с характерното в строгостта на чертите. Гледате едно мрачно лице, привикнало към гримиране, замислено и сериозно без всякаква причина."
"Една от най-добрите карикатури е тая на г-ца Ламбрева. Със суетно лице и опулени любопитни очи, тя ви гледа с кокетството на престорена сериозност."
"Да не забравяме и г. Яворова, клекнал в полите на Витоша, засрамен, с безпомощно опулени очи." (разр. м. ЙЕ)
Яворов, който е героят на деня, високомерният любимец на музата, поне в съзнанието на съвременниците му, свален от пиедестала на самочувствието си. Ето го отново несъотвествието. А обобщителната фраза "голямата художническа дарба у Божинова да вижда скритото, смешното" , където скритото е синоним на смешното, е и скрит отговор на въпроса за изкуството. Дали изкуството за Димо Кьорчев не е тъкмо виждането на скритото?
И все пак, нека не прибързваме със заключеншието, че символизмът се справя с противоречието. То си остава докрая. "Само дяволът и съдбата могат с толкова жизнерадост и спокойствие да разголват човешката душа." В този обобщаващ коментар на изложбата на Божинов Кьорчев не само използва една афористична конструкция, съдържаща изненадващо събиране, но всъщност вкарва в обръщение познатият от Гьоте творящ добро дявол. Съвременникът на Кьорчев, френският философ Анри Бергсон, казва по подобен повод в едноименното си есе, че "смехът" "по-скоро би отвърнал на злото със зло" и дори че "неговата функция е да сплашва и унизява". Смехът според него е наказание за "сковаността на тялото, разума или характера".
Но смехът е схващан и като социален механизъм. Когато пише за Елин Пелин Димо Кьорчев въвежда иронията към краткото време: човешкият живот, всичко човешко е смешно именно заради своята недълговечност. И това разбиране той приписва на Елин Пелин. "Накрай се получава малка галерийка от индивидуализирани герои, шарен свят на чеда, рожби на случая, рожби на днешния живот."
Защото няма нищо по-жалко и достойно за критиката, която изкуството трябва да отправя, от утопията. "Ако трагичността, изображающа безволието, трябва да се избягва, то комичността, ненуждающата се от широк фон, въплътяваща в себе си дисхармонията между действителността и мечтата, надеждата и случайността, тряба да се препоръчва. Искреният смях е всякога признак на самонадеяност. Ние искаме, щото над гробовете на непотребните страдащи да гърми смях, над страданията, които изпитва всичко старо - също смях, над въздигнатия нов живот върху руините на отживялото - също смях. Задушевният смях на верующата в този идеал младеж е най-милото, което времето днес ни дава, най-светото, пред което ние коленичим. Това е смехът на борците, всякога поръсен с верующи сълзи. Ето защо комичните елементи са едни от значителните двигатели на обществената и индивидуална психика." Ето го противоречието, но на ново стъпало. Символизмът одобрява изкуството като критика на живота. В есето си "Смехът" директно насочва към Вазовия пример за свята легенда, която обаче умилява с наивността си: "Историята на черешовото топче кара всеки от нас да се усмихва - макар и сдържано" .
Ето как смехът се оказва 1) знак за несъответствието (по Шопенхауер) или несъгласието (по Бергсон) между мечтаното и действителното, между смъртта и живота, 2) деавтоматизиращ, оттам антифилософски, непосредствен и снемащ посредничествата, 3) еманация на живота, 4) двигател на историята, 5) извънморален, но морализиращ.
Но неизменно за Димо Кьорчев смехът е контраст, "спокойно отрицание идеите на бъдещето".