Димо Кьорчев: Между литературата и политиката/ Изследвания, архив, оценки

**Смехът на Димо Кьорчев**

Автор: Йордан Ефтимов
Нов български университет, София

Димо Кьорчев, известен с творбата си "Тъгите ни", обикновено е възприеман като носител на дълбока сериозност. Свързаността му със символизма създава впечатление, че той не може да се свърже с комичното. Въпреки това, такова разбиране пренебрегва важна част от естетическия опит и затова е погрешно. Всъщност Кьорчев активно ангажира комическото в критичната си работа относно съвременните художници и вижда Елин Пелин като автор, чийто труд може да бъде оценен именно през тази призма. В есето си "Смехът" той даже разработва собствена теория за комичното, централна идея на която гласи: „Ние сме най-смешни при внезапното разминаване между нашите очаквания и реалността.“

На пръв поглед подобно схващане напомня философията на Шопенхауер, който твърди: „Смехът произтича от осъзнатото несъответствие между концепцията и действителността.“ Сходството в интерпретациите едва ли се нуждае от допълнително обяснение – Шопенхауер има значително влияние върху мисленето в България по времето на прехода между XIX и XX век и особено върху самия Кьорчев.

Разликата започва веднага след общата дефиниция. Докато Шопенхауер класифицира смеха според различни негови проявления чрез структурни качества, то Кьорчев го разглежда по-скоро като универсален принцип. За него смехът представлява яснотa срещу митовете - „Всички наши мечти стават смешни при откритие на разминаването между представата за тях и действителността.” Смехът намалява изкуствеността във всичко около нас.

Кьорчев определя смеха като проява на свобода; той гледа към него не само в контекста на романтическата естетика но също така през социалния аспект — както индивидуалният живот така и човешките отношения са подложени на хумористична оценка.

В анализа си Димо Кьорчев описва как смешното присъства както в природата, така и сред хората; примери включват всякакви странности или ситуации извън нормалните рамки — например жените с мустаци или играещи кучета. Но тези примери показват по-скоро конфузии отколкото чисто комично съдържание.

Според него детайлите губят значение пред основната идея — смехът служи за средство за оспорвяне правилата наложени от обществото или природата сама по себе си. Той предлага ново разбиране за връзката между произведенията изкуство и живота , отбелязвайки как истинската стойност идва именно когато видим скритото зад повърхността.

Към края можем да заключим как смяхтa остава знак за противоречивост – един сигнал все още актуален днес сред многобройните социални взаимодействия.