Аутопсия на една любов/ тв.к.

На третия такт, с глухо и загадъчно звучене, се включи Жоро контрабасът: осмина... пауза... осмина... пауза, две осмини... пауза… "Болеро" на Рабел.

Бени наклони глава към микрофона и постави флейтата на устните си. От нея зазвуча безкрайна мелодия, идваща от нищото - мистериозна, сладка и топла като испанска нощ. Тя носеше в себе си непозната опасност и тъмна страст, магическо заклинание и предчувствие за нещо присъстващо – дебнещо и неизменимо; със съжалителен призив, мрачна величественост, ножове в нощта и лоша кръв! Това беше една единствена горда мелодия без модулация, която всеки следващ инструмент приемаше и повтаряше тържествено. Тя се издигаше все по-силно и мрачно; ритъмът на барабанчето ставаше все по-ясен и остър до момента, когато инструментите достигат форте – в огромната сфера на мелодията: възвишени, треперещи и обречени. И тогава всички избухват в края с единствената зловеща модификация на това страховито произведение – където мелодията, ритъмът и тактът резонират едновременно в черната бездна на вечността…