Грифонът и Химерата. Българската душевност през Възраждането

"Бай Ганьо" и "Чардафон Великий" представляват два аспекта на едно и също явление – символи на противоречивостта в националното самосъзнание, както и неяснотата относно това кой е носителят на новите ценности: народът или идващата интелигенция.

Според Алеко, той е нахален грубиян, който без притеснения си прокарва път в живота, докато за Захарий Стоянов той олицетворява всички социални добродетели, народния дух и патриотизъм. Тези два образа обаче са в конфликт помежду си... те водят унищожителна битка.

Чардафон, идентифициран с Бай Ганьо, изобщо не служи на родината и няма намерение да се жертва за нея. Въпреки че е жизнен - дори много жизнен - цялото му усилие е насочено единствено към собственото му благо.

Неговата динамичност действително черпи вдъхновение от Възраждането; Ганьо Сомов участва в Старозагорското въстание. Но тези времена вече принадлежат на миналото. Идеалите са загубени. Бай Ганьо напълно игнорира спомените за борбите за освобождение – той просто ги отказва.

Той няма история и не признава такова понятие като минало. Цялата му жизнена сила и енергия се трансформират в примитивен прагматизъм – желае да живее добре вместо да умира за България.

Наистина страшно е да поставим до себе си: Грифонът срещу Химерата; "Чардафон Великий" спрямо "Бай Ганьо"; фейлетоните на Алеко срещу "Записките". Какво би било ако двамата можеха да проведат директен разговор? Вместo това те стоят пред нас като велики фигури с обобщаващи значения за общността ни, напомнящи ритуали от Африка, където племенният съвет почита маската както на усмихнатото лице така и тази на тъжното."
Владимир Свинтила