Да бъдем силни поети

Сънувах снежната покривка от снощи, която легна върху новия гроб на един мой приятел – поет. Той беше неособено забележим, но все пак достоен самотник, който често се разхождаше из улиците на Бургас. Изплуваше внезапно зад някой ъгъл, опиянен от етимологиите на думите и слушащ ехото им в мъглата на предсократическия смисъл. Дълбоко потопен в безкрайното очакване на езика без изрази - гласа й можеше да бъде чуто вечер край солниците и между тръстиките; звукът му идваше с поривистия северен вятър.

Понякога го нападали жестоко пияните синчета от еснафската среда – той презирал суетните радости и никога не облякъл скъпоструйни дрехи. Те го ритали с ненавист, без да осъзнават че тялото е само обвивка, а духът остава недосегаем и непоклатим.

Някъде високо над всичко това, в свой собствен честен атеизъм – там горе, където всички ние желаем да стигнем.