Ранновизантийска култура по българските земи IV - VI век

Професор доктор Димитър Овчаров е един от най-признатите археолози в България. Той е работил на различни позиции, включително уредник в Регионалния исторически музей във Велико Търново, директор на музея в Търговище и научен сътрудник в Националния военноисторически музей в София, както и с експертна роля към Археологическия институт при БАН.

Овчаров защитава кандидатска дисертация на тема „Ранновизантийското крепостно строителство по българските земи V - VII век“ и след това получава докторска степен с изследване върху средновековните графити като исторически източници за културата на България. В продължение на десет години (от 1983 до 1993) той ръководи секция по средновековна археология в Археологическия институт при БАН. Освен това повече от две десетилетия редактира списание „Археология“, а между 1993 и 2001 г. е негов главен редактор. През 1992-1993 година оглавява Националния археологически институт.

Той преподава дисциплини като обща археология, древнобългарска култура и религии, както и ранносредновековно изкуство в редица университети – СУ "Климент Охридски", Славянския университет, Нов български университет и Националната художествена академия. Участвал е активно в разкопки на над 15 обекта из цялата страна, особено фокусирайки се върху Велики Преслав – вторият столица на България.

Основният му интерес се съсредоточава около византийската архитектура и средновековната българска история; резултатът от тези усилия са над 300 публикувани научни трудове — статии, студии и монографии.

Ранновизантийският период обхваща приблизително три века (IV-VI), време изпълнено с важни икономически, социални и политически трансформации, които променят обществения живот включително културното му развитие; измененията могат да бъдат наблюдавани чрез архитектурните стилове и монументални произведения свързани с тях.
Наред с влиянието на античното елинистическо-римско наследство важна роля играят особеностите на развитието в отделните провинции под влияние новата християнска идеология.
В сблъсъкът между старото антично изкуство ще възтържествува утвърдилото се ново средновековно творчество.
По време на ранnovизантийската епоха можем да видим удивителен синтез между архитектурата и монументалните творби: церквата става основополагающа форма предвидена за каменна пластика, стенописи или мозайки взаимодействащи помежду си хармонично. Процесът носене напред новаторски архитектурни идеи представлява ключова стъпка за оформяне нa средневеково съзнание; балканските провинции дават значителен принос към общата практическа художествена дейност във многомилионната империя.