Иронията

Иронията представлява динамиката на съзнанието – духът, който постоянно поставя под въпрос и оспорва собствените си идеи, за да запази своята жизненост и контрол над културните кодове и ритуалите. Тя неуморно предизвиква така наречените свещени предпоставки: чрез своите провокативни въпроси тя разрушава всяко определение, безкрайно обновява решенията на проблеми и вечно смущава самодоволната педантичност, която се стреми да утвърди единствена истина. Иронията е символ на тревога и неудобство; тя ни показва изкривено отражение, което ни кара да се засрамим от нашия деформиран образ. Учейки ни да не се възхищаваме прекомерно на себе си, тя позволява нашето въображение да остане свободно спрямо непокорната действителност. Човекът, който игнорира тези шепоти на съмнение, осъжда себе си на застой в догматични вярвания и затъпяване.

Владимир Янкелевич (1903-1985) е виден френски философ с интереси в културата и музикологията. Дълги години преподава морална философия и метафизика в Сорбоната като ученик на Леон Бруншвиг и Анри Бергсон. Той критикувал философии, които не резонират нито със сърцето, нито с въображението му, защитавал подход към мисленето наречен "мъдрост". Изследванията му са насочени към метафизика по теми като “не-знам-какво” - концепция за несъществуващото точно определяне - а също така “почти-нищо”, обозначаваща липсата при явното отсъствие на каквото й да било. Занимавал се е още с добродетелната етика и неизразимата естетика. Неговият авторски списък включва произведения като "Не-знам-какво и почти-нищо" (1957), "Музиката и неизразимото" (1961), "Смъртта" (1966), "Прошката" (1967), "Невъзвратимото и носталгията" (1974) , "Парадоксът на морала" (1981) сред други важни текстове.