Индивидуализмът в българската лирика от края на XIX и началото на ХХ век

Индивидуализмът в българската поезия се проследява от ранните концепции на Иван Вазов, преминавайки през решенията на Стоян Михайловски и Кирил Христов, до оформянето на пълната му парадигма и утвърдяването му като стандарт в българската лирика с Пенчо Славейков. Завършекът на тази тенденция намираме при Пейо Яворов. Този процес предоставя представа за уникално българско културно и екзистенциално познание, което е част от спецификата на модерната епоха както в латинския Запад, така и в гръцкия Изток между края на XIX век и началото на XX век. Това е времето, когато сътвореното същество поставя себе си равностойно с Твореца.
/из Въведение/