Светлина и Сянка

В живота съществуват страдания, които бавно разяждат душата, подобно на проказа. Невъзможно е да споделиш тези мъки с никого, защото хората обикновено ги смятат за нещо случайно и нелепо. Ако някой посмее да говори или пише за тях, често получава скептични усмивки и подигравателни реакции от страна на околните, които следват социалните норми и собствените си убеждения. Тази нагласа продължава, тъй като човечеството все още не е намерило начин да облекчи такива болки. Единственото решение изглежда е забравата – виното или изкуственият сън чрез опиати. За жалост ефектът им е краткотраен и вместо облегчение носи дори по-силна болка впоследствие. Дали ще успее човек един ден да разбере тайните на тези необясними чувства?

Аз ще споделя едно такова преживяване, което ме остави дълбоко впечатлен и незабравимо; неговият отпечатък ще ми остане до края на живота ми. Опитвайки се да предам това, което помня от случката свързана с него, може би ще достигна до някакво заключение или поне уверение в истинността му. Не ме интересува дали другите вярват в това... Страхувам се само от една възможност - утре мога да умра без истински познания за себе си. Жизненият ми опит показа колко голяма пропаст има между мен и другите хора; осъзнах нуждата от мълчание относно мислите си и ако седя тук пред празния лист хартия, то е защото желая да се срещна със собствената си сянка… Сянката която стои пред мен и поглъща всичко написано.

От момента когато прекратих всички контакти с външния свят желанието ми е било да разбера повече себе си. Някой може би би нарекъл моите абсурдни размисли празни глупости; но те са много по-страшни за мен отколкото всяка истина! Най-вече един въпрос: могат ли хората около мен - толкова приличащи на мен самия - всъщност просто да бъдат сенки предназначени само за заблуда? Всичките мои чувства към света реалистични ли са или просто плодове на въображението? Пиша основно за онази сянка върху стената при светлината лампата; трябва непременно да говоря за себе си.

В този беден свят видях веднъж как слънчева светлина проникаваше в моя живот – но уви! Това бе само мигновен отблясък във формата на жена или ангел; нейният лъч осветяваше както величие така и злощастията около мене — а после мракът я погълна обратно в свои недра.. Изминали са два месеца и четири дни след последната й следа у мене остава образът й завинаги запечатан — как мога аз простосмъртен индивид ѝ даде имя?! Светлината й принадлежеше надалеч извън нашето лицемерие!

След тази среща избягвах контактите с хората – глупавците нямаха място близо до мен! Потопих се във винoто και наркотицite c цел oбeгaние нa пpocтотaa na ежедневната действителност … Всекидневното преминаване между четирите стени сякаш стана част от новината.”