Няма такова нещо като свободно слово и това е добре

Докато заемаше поста председател на Националната дарителска програма за хуманитаристика, Лин Чини често подчертаваше, че мнението ѝ относно учебния план, литературната стойност и канона е споделяно не само от консервативни съмишленици, но и от либерали като Артър Шлезинджър и дори от марксисти като Юджийн Дженовезе. За Чини този широк консенсус ясно показваше, че тя просто изразява здравия разум в контекста на радикалните атаки срещу основите на западната цивилизация. Макар да не го формулира точно така, посланието беше недвусмислено: когато хора с толкова различни политически възгледи споделят антипатия към определени теми - независимо дали ги наричаме мултикултурализъм или политическа коректност - това предполага наличието на проблем, който трябва да бъде отхвърлен от всички разумни индивиди.

Въпросът обаче е по-сложен; както консерваторите, така и либералите се отвръщават от едно и също явление не защото виждат ситуацията по един и същи начин, а тъй като са свързани със сходна структура на мислене - въпреки различното съдържание. Тази структура разграничавала същественото от случайното и ни налагала бдителност спрямо риска случайното да потисне същественото. Дори ако Лин Чини и Юджийн Дженовезе имат разногласия относно определенията за "съществени" въпроси или заплахата пред тяхното развитие, те ще се обединят около необходимостта да защитават тези концепции против всеки опонент - включително мен - който твърди, че "съществуването" е реторична категория с променлива форма според историческите условия.

Например при дебатиране на учебния план трябва да има аргументи какви текстове могат да доведат до желаните резултати - било то формирането на добродетелни граждани или ненасилствени държави. Всяка група ще вярва в проекта си и ще отказва всякакви предположения за невъзможността адекватно да се определи връзката между образователните решения и целевите резултати; те няма да приемат идеята за условна оценка базирана върху конкретния контекст.

Този отказ категорично да вземат страна в абсолютни понятия винаги може да звучи като вид релативизъм или нихилизъм; той поставя ценностите под знака на политическата целесъобразност (опортюнизм). Но в следващите глави аз настоявам, че такъв отказ всъщност не представлява нищо подобно. Ценности произлизат именно от политическия ангажимент; те увяхват във вакуума безплодни абстракции - независимо какви термини използваме: разумности́чко достойнство́ , справедливост или процедурна неутралитет.

Резултатът тук не означава липса на правила или значение зад думите; линията между позволеното и онова което трябва να бъде избегнато постоянно се чертае наново. Формите на принуда остават актуални но винаги подлежат на преосмисляне при нова реалност . Нито защитницитe статукво-то , нито привержениците радикална промяна ще намерят комфорт сред страници които избягват крайности последният модел настъпления минавайки през ляво-дясната пропаганда .

Стенли Фиш