Отново да ме обикнеш. Лирика

**ОТНОВО ДА МЕ ОБИКНЕШ**

Докато снегът пада
по стръмния хълм,
като дете, носещо
каика от своя забравен дядо;
докато бездна от вода
отнася младото дърво
и го хвърля в морето,
където да се тъне и гние;
докато въздухът не достига
за онзи, който тръгва нагоре
в посока на върховете,
погален от черната мъгла;
докато петнистата угар
се крие из пустошта,
животът ми напуска
по-светлата част на тъгата.
Случайността съществува,
за да срещне две реалности,
утроени с еднаква протяжност.
Докато блед пламък обгръща
планинска къща, която задушава
под тежестта на смола и пушек,
чуя как някой пее
и сякаш неговият глас сияе...
Припявам си тази песен
откакто започна сушата
и всичко потънало в пепел
от горчивосива охра;
а във твоите погледи
просветлени моменти се скриват...
Така те запомних -
красива и бледолика,
с безмълвните ти думи,
с които никога не ме повика.
Докато случайни хора
с фините си сенки
напомнят за непреводими
тайнствени символи;
а ти си вплетена в тях,
но доверие там няма
и опитваш да достигнеш до въздуха
чрез смесица със стронций;
докато играеш
с почти достъпни слова
дори не осъзнавайки
че си въплътила себе си в тях:
дали ще намериш сила
да ме обикнеш отново
или споменът свеж
ще легне завинаги в саркофаг?