Нещата, за които мълчим

Да разковаваш клетката на нетърпението,
да се оттласкваш...
Виж жеравът как се издига безмълвно, без усилие,
той целият е въздух, изящна рана в синевата,
а сянката му се стопява
до точица, до лекота, до спомен,
до слънчево петно в окото на момиче.
Светът е рязък, дребен, безутешен
и в гръдния му кош заспива болката,
утихва приютена в старото дълбоко,
когато се оттласкваш – жерав,
избягал от дървената клетката на илюзиите.
Най-после цял, безпомощен, отвъд.