Слово и образ: Български балади

С произведението „Тютюн" беше по-лесно, тъй като познанието за двете му издания се разгръщаше в редица идеологически контексти и ясно открояваше две различни идентичности на текста. При „Български балади" ситуацията е различна. Двете версии са разделени от два десетилетия и множество поетични, както и не толкова поетични норми, а тяхната идентичност - с малки изключения, вече над половин век не предизвиква очакваното безпокойство. Даже изглежда, че може да заличи едната от идентичностите - тази на първото издание. Тази статия разглежда Баладите - какво ги определя като текстова същност и Книга; защо те не могат да бъдат поставени само в рамките на поетичните конвенции, до каква степен символичните жестове имат власт, защо терминът „стихосбирка“ е недостатъчен спрямо първото издание на „Български балади“ и несигурен във второто. Интерпретационните и реторични стремежи са представени в един спокоен нарратив, който ще завърши донякъде неочаквано. В крайна сметка метатекстът има правото да избере своята идентичност.

Стихосбирката, която пробуди моя интерес към Траянов вплита две имена още в заглавието си: „Теодор Траянов. Български балади. С рисунки от Сирак Скитник“. Поставя ги в едно изречение с доста двусмислено значение: пропуска броя на баладите и оставя читателя със съмнения дали притежава самостоятелни творби или изображения взаимодействащи с тях. Читателят бързо попада в текстово пространство, където словесното и визуалното заедно формират цялостта на посланието. Усеща се модерността: през този период луксозните (както ги наричат) издания говорят много повече за семантическа независимост отколкото за декоративна провокация.

Опити да бъде атакувана подобна амбивалентност още в началото биха били непродуктивни за всеки литературоведчески анализ; всъщност тя е необходима тук. Ще добавяме нови слоеве към това амбивалентно явление докато получим една непредвидима проспекция на текста, който комбинира образа със словото чрез особено взаимодействие – диалог между множество други вербални и визуални жестове. В своите палимпсестови преплитания тези елементи комуникират по разнообразен начин; извикват различни имена и трансформират обещания разговор между две творчески индивидуалности в нещо значително по-дълбоко: полилог.

В крайна сметка описаната амбивалентност вече изглежда почти детска игра пред твърдението че Сирак Скитник рисува не само вдъхновени от творчеството на Траянов картини но също така черпи впечатления от изложби; че произведенията помнят рисунките вдъхновявали стиховете на Едгар Алън По; следват зигзагообразния път на Родно изкуство, Везни и Художник; оживяват стихотворенията на Людмил Стоянов; а освен това съдържат личния опит около войната. Всички тези теми предстои да бъдат разгледани допълнително точно както ще обсъждаме прехода във второто издание Баладите което носи свои причини да участва активно във полилога.
Мирослав Дачев