Хардал

Щастливи са онези, които носят в себе си частица от детството през целия си живот – подобно на великденска свещичка, защитена от вятъра по пътя към дома. Те виждат зад тревожните слънчогледи на Ван Гог същества с различни съдби, докато за другите те остават просто пластове боя върху евтино платно. Тези хора прекарват безсънни нощи до трептяща лампа и преминават през далечни пустини в търсене на чудото, което би могло да оцвети техния живот, игнорирайки присмеха на възрастните почитатели на сигурността и комфорта. Превръщат кратките срещи с противоположния пол във вълнуващи истории, развяват ги като знамена и когато тези моменти вече не им служат и бъдат изоставени по улиците, усещат непоносима болка. Обикновено не стават велики лидери, защото не разбират интригите; често загубват битки първи, понеже не обичат насилието и нямат умения да се защитават. Доверчивостта им е толкова очевидна за околните, че лесно биват мамени - сякаш само за забавление. Животът им преминава в получаване на удари – приятелски или разрушителни предупреждения. Но именно те умеят да се радват дори до края на живота си – включително и когато изпитват страдания. Независимо дали са наречени Дон Кихот, Гетсби или княз Мишкин; те единствени знаят какво е истинското щастие. А останалите ги наблюдават със смесен интерес и недоумение: "Какъв идиот! Защо продължава да се усмихва и даже тананика? Все още вярва ли в златното вместо жълтия бронз? Има ли надежда за Дядо Коледа или добродетелност? Нали му нанесох вреди многократно - окрадох го веднъж след друг... Как може този невероятен глупак дори да не осъзнава колко трябва да бъде нещастен?" Защо ли?