Отмествам хоризонта

ПРЕМЕСТВАМ ХОРИЗОНТА

Някой носи земята, без да разпръсква капка навън.
Хоризонтът блести като бистър вир, успокоил реката...
Опитах се да отворя капака с крак - но гръбнакът ми пропука от усилие.

Стиснах зъби и проклинах от сутрин до вечер,
потопих се в тъмнината като в платени ласки -
после слънцето запали огън на изток
и лицето на земята скри под старата маска.

Чух поети, облечени в бяло, да пеят
и гласът ми заскърца по дървена стълба -
те не чуват чуждата песен, която
мирише на пот и е толкова мръсна колкото животът.

Отново опрях ръце към хоризонта.
Този път целех чиста земя.
Но изтръгнах окото на някакво цвете -
водата му още жива изтече в дланите ми.

Като щъркел странно стоящ в заснеженото следобедно слънце,
аз извисих глава - хоризонтът бе паднал.
Смъртта не е всичко! – крещях лудост –
и се устремих над него! Но земята остана.