Отстрани. Поетики

**Малки загуби на паметта**

С помощта на няколко букви може да се изрази всичко, но и да се скрие много. Нищо няма да остане напълно същото, каквото е било преди. Затова не желая да подреждам там, където душата ми е била неспокойна.
Ще разклатя шейкъра и ще го изсипя отново. Ако спомените имат собствен живот, всеки ще застане на мястото си.

Обичах един мъж. Всъщност - какво правя? Не трябва така да говоря. Трябва с дистанция – не бива безразборно с думите. По-прилично би било: имах един мъж.

Кой беше той? Какъв точно? И защо в едничко число?

Сънът, от който се събудих преди време. Ръцете му плават по белия чаршаф; гласът идва без видимо тяло. През ушите наливат студени думи като бира в топла чаша и пита: какво става под кожата при допир между телата? Сънувам моите думи как изплуват обърнати - риба до риба, хлъзгави и еднакви: студено.

Едно чувство расте в главата ми – сякаш тумор. Не смея дори да му дам име; разсейките са онова… ужасът от заболяването.

Прозорецът е широко отворен; пердето се повдига – гладък корем, тяло което спи и диша горещ въздух.
Ровя сред неговите слова; пръстите ми започват да пулсират от докосване. Това щастие не може да убие човек! Страхувам се от него.
Не бойся! То е временно.

Разказвам му своя сън: вървя по широка улица и виждам разноцветни предметчета около краката си; навеждам се за едно-друго, но те са толкова крехки, че ги унищожавам с докосването си като прах при ударение върху тях. Когато вдигам очи обаче - улицата продължава безкрайно.

Той ми връща свой сън – стоял на висок остров насред морето; островът бил стръмен като мелнишките пирамиди, а водата чужда и студена когато потопиш пръсти вътре.. Стоял там подобен на дърво докато водата започнала постепенно да изчезва – сякаш дъното жадуваше... просмукало пясъчната основа както след дълга суша дъжд попада във влажна земя... Нямало капка вода останала вече ; пустинята зее пред него с още живи тела на риби и растения... В този момент неговият хълм трепнал , загубил равновесие , затъркалял надолу а пясъкът го погълнал чак до гърлото . Огледал всичко колкото могъл помислил : така ще бъде занапред .

Преминавайки покрай старата квартира с автобуса , почувствах себе си през ден като "Речника" на Павич- срещаш първия непознат който ти удря шамар за денят после друг …задушаваш стреса трудно .
Прибрахме вечер ; той вечереше аз седнах край леглото прегърнах възглавницата оставайки само купчина трепереща плетеница : ръце коса дрехи . Помня как той несигурен не знаеше какво “да ме прави” гласа му задържа напрежение страхуваше ли я дали все пак … такова ..

На лист хартия всичко може лесно просто…
Да бъда или не до теб определя моято време ...
Зная любовта значението й : тревога облекчение чуеш ли гласа ти..очаквания спомени ужаси ...любов със свои митологии малките магии които нямат значение .
Има улица която избягвам.
Оградена съм войски орди.
/Тази стая не присъства никога./
Женско име ме разобличава...
Боли цяла жена...

p.s Боли един мъж цялост…

Не желая повече !
Няма нужда ! Да го виждам!
Отказвам мечти!

Вместо това срещам хора носещ частички мен самa- кичури усмивчици походка....писмо разбито…
А унесеният въздух довява букви запетаевили кратка пауза близости шумолене усещания о странните делници досега позабравяни...