Аутопсия на една любов

На третия такт, с дълбок и загадъчен звук, Жоро контрабасът започна да свири: осмина... пауза... осмина... пауза, две осмини... пауза… "Болеро" на Рабел.

Бени се наведе към микрофона, постави флейтата си до устните и от нея зазвуча онази безкрайна мелодия, която сякаш идваше от нищото - мистериозна, сладка и топла като испанска нощ. Тя носеше в себе си непозната опасност и тъмна страст; звучеше като магическо заклинание с предчувствие за нещо приближаващо се – неуловимо и неизменимо. С присъствието на мрачно предупреждение, тържественост и нож в нощта – всичко това беше една горда мелодия без промяна в темата. Всеки следващ инструмент я поемаше и повторяваше тържествено. Мелодията растеше все по-силно и мрачни ритми пронизваха атмосферата; ударите на барабанчето ставаха все по-ясни и остри. Накрая всички инструменти обединиха силите си във форте — гигантска сфера от звуковете: екзалтирани, напрегнати и обречени… И тогава настъпиха последните акорди – единствената зловеща модификация на това страховито произведение, където мелодията, ритъмът и тактовете се сливат в черната пропаст на безкрайното нищо.